Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.07.2007 11:00 - Пътешествие до Румъния за фестивала Artmania в град Сибиу (Херманщадт). Най-накрая описано!!!
Автор: jesusbg Категория: Изкуство   
Прочетен: 4656 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 20.07.2007 10:19


(С благодарност на хората, които ми подариха това пътешествие за 25-ия ми рожден ден)

Това пътешествие  започна странно. Една колежка от магистратурата ми се обади, за да ми каже, че на 15, 16 с 17 юни ще има фестивал в  Румъния, на който ще свири  и една от най-любимите ми групи -  My Dying Bride. Нейният приятел искаше да отиде,  и да тръгне поне с един познат, т.е. с мен.  В края на май месец в един дъждовен ден се срещнахме 6 от 8 пътуващи пред НДК, за да дадем пари  за билети  (72 лева за трите дни). Оказа се, че другите хора отиват основно заради групата Anathema. И има за какво да я харесват. Дадохме парите, изпихме по питие - основно безалкохолно - и се разделихме по живо по здраво. Една седмица преди тръгването ни, което беше на 14 юни (рождения ден на най-добрия ми приятел) се срещнахме всички 8 души в Борисовата градина, уточнихме последните детайли,  разпределихме се по коли и седнахме да пием бира.  Във всяка кола имаше по двама шофьори - все пак пътят е дълъг. Вторият шофоьор в едната кола бях аз.Всички се почувствахме много близки.  В сайта на организаторите беше посочено, че за чужденци е осигурен къмпинг в Чишнадиоара (на около 10 км от Сибиу), и в билета е включена такса къмпинг. Заради къмпинга се разбрахме, че всеки ще сси носи храна (с идеята, че всичко ще се сподели, както и стана). Бях малко развълнуван, защото за пръв път в живота си щях да спя на палатка. Някъде към 23 часа се разделихме, защото зависим от СКГТ и трябваше да се приберем по домовете си. След товас хората комуникирахме чрез скайп и мобилни телефони до датата 14 юни. На 11 отидох до обменно бюро да сменя левове в леи (добре, че има такова в центъра  на София. Работи на много изгодни курсове с всички европейски валути). С нетърпение чаках да стане 14, за да потеглим (обожавам да пътувам).  Сложих си старата предплатена карта в портфейла, защото има роуминг. Все пак трябваше да имам връзка с хората в България. Взех и втората батерия за стария ми GSM (много предвидлив ход) и отидох на мястото на срещата с групата от моята кола. предната вечер си закупих храна, "малко" неща за път и 10 литра вода. Водата се оказа най-добрата покупка.
Зачаках хората - закъсняха, но само с 30 мин. Не беше фатално. На автогара Подуяне се срещнахме с другите. Бях взел две радиостанции, за да имаме връзка в различните коли, особено в Румъния. Измислихме си прякори - аз станах "Белоглав Орел", а операторът на другата станция - "Нощен Ястреб" Тъй като ни чакаше дълъг път, се разбархме да включваме станциите само по необходимост в България, чрез подаване на знак - отваряне на гюрука и размахване на станцията. Така стартира пътешествието.
Тръгнахме по магистрала "Хемус" към Русе, защото пътищата са по-добри и така или иначе през Видин пак трябваше да отидем към Букурещ за Сибиу. Първото ни спиране беше преди Плевен. Използвах този момент да звънна на най-добрия ми приятел за 26-ия рожден ден, да му пожелая все хубави неща и да му се извиня, че няма да присъствам на партито му. Все пак пътуванията са ми страст.
Следващото ни спиране в България беше при моста над река Янтра при град Бяла, където миналата година на 7 декември бяха убити 18 души. Тираджиите пак летяха като пернишки голфаджии (използвам само нарицателното за този тип рисков шофьор), без въобще да се съобразяват с присъствието на другите шофьори на пътя.
Третото и последното ни спиране в България беше в Русе. Там се помотахме около 2 часа, за да обменим леи (тези, които не го бяха направили), да си купим кремове срещу комари и против изгаряне. Това не беше първото продължитлно спиране.
Малко преди границата спряхме на бензиностанция за да дозаредим колите и да минем през сервизните помещения.
От тук започва истинското приключение.
На границата от българска страна платихме по 12 лева такса мост и преминахме прословутия Дунав мост 1. На територията на Румъния действат общи митнически екипи. Нас ни провери българин - влизането беше "по-трудно". Митничарят ни взе документите, видя снимките и сравни имената. Попита ни за къде сме тръгнали, каза ни от къде да си вземем винетка за Румъния и ни пожела приятен ден. Приключението тепърва започна. Спряхме на близката до границата бензиностанция "Пeтром"  (PETROM). От там купихме винетките. Оказа се, че седмичните винетки не се лепят на прозореца, а при проверка се предсавя на органите на реда. Нито веднъж не ни провериха, а само веднъж ни спряха, но за това ще стане въпрос по-нататък.
От Гюргево до Букурещ има хубав новопостроен път, който дава илюзията, бе румънците са по-добре от нас. Вярно е, че  заплатите им са с около 20% по-високи от нашите, но цените им са с около 50 % по-високи. Това обяснява причината, че им е по-евтино да платят двете такси мост - общо 32 лева - да заредят колите си и да изкупят стоката от Русе, отколкото да пазаруват в родните си градове, които са близки до Русе.
Румънците са маниаци на кръгови кръстовища. Тези до Букурещ са разбираеми. Навсякъде на входовете на градовете им има табели, призоваващи да се спре войната по пътищата (нещо до болка познато и у нас). Посланието се разбира и по илюстрациите на тези табели. Първото изречение, което научих на румънски, беше "De vanzare" (де вънзаре), което означава "за продан".Има изключително много терени за продан между Букурещ и Гюргево. Навсякъде по новия път в градовете преди пешеходните пътеки има знак, ограничаващ скоростта до 40 км/ч и червен цвят на пътя преди самата пътека.
На път за Букурещ другата кола ни сигнализира, че сме се отклонили и трябва да обърнем и да се върнем леко. Тъй като не се разбрахме както трябва,  се изгубихме, а в нашата кола нямахме карта на Румъния. След 20 минутно лутане влезнахме в един от крайните квартали на Букурещ (ах, колко си приличат крайните квартали във всички градове, особено преминелите п рез епохата на социализма и панелното строителство.). Попаднахме до отвратително кръгово кръстовище. Там попитах две жени "Сибиу?" .Нте последва никаква реакция. просле ги попитах - "Трансилвания?". пак никаква реакция. Момичетата зад мен умираха от смях. Оказа се, че съм питал може би най-мургавите гражданки на Букурещ. За наше щастие от другата страна на това кръстовище се видя бензиностанция. С много мъки и обиколки стигнахме до нея. Там купихме карта на Румъния и за пръв път вияхме истинското лице на младите румънци. Попитахме хората как да стигнем до Сибиу (на английски) и няколко души дойдоха да ни обяснят. Един от тях се оказа от онзи район и ни показа на картата пътят - той беше магистрала А1 към Питещи, от там към Румнику Вълча и Сибиу. Благодарихме му, аз му пожелах да дойде и да види хубавата България. Румънецът искрено се зарадва и ни пожела приятен път, даже ни показа как да излезем он Букурещ и накъде да тръгнем.
Обадихме се по GSM-ите на хората от другата кола. Разбрахме се къде да се чакаме.
Следващото "препядствие", което трябваше да преодолеем, беше околовръстното на Букурещ. . то е точно като Софийското - тясно и задръстено, но няма никакви изгледи да го разширяват. Освен това заради една малка селска уличка, която е с предимство по незнайно какви причини, стават огромни задръствания. Там видяхме нещо, което ни потресе. Един човек беше гушнал една пластмасова щайга с хлебчета, пропити с изгорелите газове, и ги продаваше. Друг продаваше обувки, трети чорапи, но тъй като тнях ги видяхме на връщане, по-подробно ще разкажа по-нататък.
Втора причина за задръстването беше още един румънец, който беше паркирал колата си в друтого платно, изведил стекове с безалкохолно и продаваше напитки от рода на етър и лимонада.
На малката селска уличка се зарадвахме на един български тираджия, защото успя да я мине и ни показа какво да правим. Човекът се учуди за какво го поздравяваме.
След тази уличка движението се нормализира и скоро излезнахме на магистрала А1.  Там се откри много хубава гледка - буреносен фронвт, но имаше облаци от ляво, от ясно и като трегер отгоре. Все едно че пътувахме в слънчев  П-образен тунел.  Сравнително бързо стигнахме до бензиностанцията, на която ни чакаха хората от другата кола. Там спряхме за малко, поосвежихме се и тръгнахме към Питещи.
Минахме града по околовръстнотто и се отправихме по първокласен път към Румнику Вълча. Вече навлизахме в Карпатите.
В самия град видяхме най-странното име на бензиностанция - Boromir Oil. От там се отправихме към странен път - през ж.п прелез и след това про чакъл и много дупки.
На ж.п прелеза изпреварихме неправилно много коли - добре, че не ни спря полиция. Колите бяха спряли като паркирали, което ни обърка. А и минаваше влак. По това време до нас застана румънски просяк - точно като нашите. Не получи и лея от нас и се насочи към колата на нашите приятели. На майтап им се обадихме по станциите и ги предупредихме, че им "пращаме агент" - той седя до тях около 5 минути и тъй като и те не му дадоха нищо, изговори някакви неща. Най-вероятно са били по адрес на наши близки роднини.
Бариерата на прелеза се бдигна и един румънец ни пусна и двете коли, за което му благодарихме, както шофьорите си благодарят. След прелеза ни чакаше истински ад . Колона от коли и ТИР-ове, каращи или на полусъединител или максимум на втора по ремонтиращи се пътища. След това препятствие тръгнахме към Сибиу. Часът беше около 8 вечерта.
За да успокоя родителите ми, им пратих фалшив SMS, че сме пристигнали и сме се настанили успешно.
Пътят от Румнику Вълча към Сибиу преминава по десния бряг на река Олт и е много красив. От едната страна е реката, като вместо мантинела има красива каменна ограда, от другата страна е реката. Вече се усещаше, че сме в Трансилвания. Но и тепърва се сблъскехме с простотията на румънските тираджии. Стъмни се, пътят стана по-тесен, местата за изпреварване бяха кът, тираджиите не признаваха никакви ограничения, изпреварваха ни на непозволени места, засичаха ни, а ако не можеха да ни изпреварят, се залепваха плътно зад колите и пускаха фаровете си на дълги светлини, което ни заслепяваше. Впоследствие се оказа, че и румънците не ги обичат.
Трябваше до 22 часа да стигнем до Сибиу, но видяхме, че е невъзможно. Затова решихме да отидем към къмпинга в Чишнадиорара и преди Сибиу направихме ляв завой.
Преди селцето Чишнадиоара е градчето Чишнадиа. На влизаве в него попитахме едни румънци за пътя. Те ни опътиха и на раздяла ни казаха "Чао". Аз в учудването си ги попитах "Говорите ли български?" и така разбрахме, че това е обща дума.
При влизането в Чишнадиоара на едивствения им площад попитахме пак за пътя. Обяснението беше  - "оттук нагоре около 500 метра - няма как да го подминете." ама го подминахме и на един тесен път в гората направихме поредния обратен завой. При връщането си спяхме една кола (все още се чудя с каква смелост спря самата жена при вида на 8 непознати чужденци, независимо че половината бяха момичета). Тя ни посочи правилния път. Спряхме колите, аз взех едната станция и разпитахме собствениците на две вили, давани под наем,  преди да достигнем до къмпинга.
Поредната изненада беше, че вратата за коли в къмпинга беше затворена.
Влезнах с едно от момчетата от другата кола, за да потърсим администратора.
Само в една от къщичките (освен палаткоместа и места за каравана, имаше 4 къщички с наем 32 евро на вечер) имаше хора, които ни обърнаха внимание. Оказаха се германци, - Оливер и Инкен (името е женско) но "облагородени" - говореха перфектен английски и имаха много добро мнение за източноевропейците. Познаваха администраторката, но беше 23.30 и решихме, че не е добра идея да и се обаждаме по това време. Разпънахме палатките, извадихме консервите, салатите и Водата и седнахме да вечеряме.
От многото път се бях спарил и реших да посетя банята - много добра идея. Хем се освежих, хем се изкъпах с топла вода (все пак бяхме на палатки).
Някъде след полунощ легнахме да спим - така приключи първият ден от това пътешествие. Приключенията не бяха свършили.
Вторият ден за мен започна много рано - след 7 часа полусън (за пръв път спах в палатка) се събудих от напеклоно слънце. Излезнах от палатката, опитвайки се да не събудя "съквартиранта" и си обух проветрените обувки (разбира се, с чисти чорапи). От къмпинга имаше прекрасна гледка към Карпатите и Базиликата в Чишнадиоара, която щяхме да посетим на 17 юни за акустичния концерт на Anathema.
Един по едитн и другите  участници се събудиха и се насладиха на прекрасната румънска сутрин. Приготвихме закуската и седнвахме на масата, която беше най-близо до нашите палатки (предишната вечер там ядохме). При нас дойде едно куче, приличащо на лабрадор. Нахранихме го (установихме, че кучетата ядат и кашкавал с голяма наслада). Едно от момчетата го кръсти Шарки (оказа се, че всички кучета нарича по този начин).
Появиха се румънци и румънското куче Шарки ги залая много лошо. Бях леко "учуден".
По-късно се появи администраторката на къмпинга. Жената учтиво ни помоли да напуснем, тъй като къмпингът бил резервиран и нямало места за нас. Обясни ни, че имало грешка в сайта на организаторите на ARTMANIA  и това не е къмпингът. Попитахме я къде може да разпънем палатките. Посочи ни местенце, близо до реката на Чишнадиоара (така и не й научихме името) Платихме по 10 леи (3 евро) за вечерта, прибрахме палатките и отидохме на посоченото място. Не можахме да си кажем "Чао" с германците.
Потеглихме към Сибиу, за да си вземем билетите.  Трябваше да стнигнем до площад Мика (на румънски пиаца Мика). единственото, което имахме, беше малка карта на центъра, извадена от интернет.. На влизане в града попитахме на английски една възраства жена къде се намира въпросната "пиаца Мика". Тя на много приличен английски ни каза как да стигнем до широкия центъри че там трябва да питаме някой друг.
Добрахме се до центъра и аз попитах един човек. По същото време се появи още един (видя, че търсим нещо). Надвеси се в колата и аз се уплаших, да не открадне нещо. уплахата беше напразна.Каза ни да изчакаме малко, тъй като и той е в тази посока. Румънецът ни заведе, но беше забрлавил, че след него сме две коли, и няколко пъти мина на жълт светофар, а ние респективно на червен. Парсирахме в центъра на улица "Тимотей Попович" и влезнахме пеша на пиаца Маре (там беше сцената).. Пиаца Мика беше точно зад пиаца Маре. Намерихме офиса на организаторите, доплатихме про 65 леи (39 лева) за акустичния концерт на Anathema, и бяхме насочени откъде да си вземем билетите за феста.
Точно до този офис има магазин за сувенири - от него си взехме две карти на града - продробна и туристическа и тръгнахме съм хипермаркета, намиращ се малко извън града по пътя за Букурещ. Там намерихме нужния нам магазини се сдобихме с билетите.
Разбрахме се на другия дан да разглеждаме града, а сега да се върнев в Чишнадиоара и да разпънем палатките.
Изпълнихме и тази задача, обядвахме и потеглихме обратно към Сибиу за концертите. (Багажът винеги седеше в колите). Оказа се, че в Румъния на концертите е разрешено да се снима с фотоапарати и камери. (много добра постъпка). при обратното влизане в Сибиу отбихме не където трябваше и попаднахме на улица Ксенопол (там е гърба на православната катедрала на Ардеалната епископия). улицата е еднопосочна, глуха (свършва на пиаца Маре) и вечно задръстена, защото постоянно се опитват да се разминат коли. има и платен парсинг там. Като ни поискаха две евро на час, ние се опулихме и намерихме (с божията помощ) две места за паркиране, при които нямаше знак, че паркирането е забранено.
Много близо се намира местен купермаркет.Преди официалното влизане изпихме една бутилка бира "Тимишоара" (не беше лоша) и се запътихме към входовете. Едно от момичетата ми даде фотоапарата си да снимам групите, най-вече Анатема. На влизане разбрахме нещо много интересно - от единия коридор влизаха само жени, а от другия - само мъже.
Освен това ни сложиха специални гривнички, които трябваше да покажем през другите дни на влизане.
Този ден носех фланелка с карта на България от средновековието и надпис "България на три морета". Никой не обърна по-специално внимание.
След влизането окупирахме първите места пред сцената. Там се запознахме с един шашав румънец - Александър, дошъл заради групата Хагард (те не свирихе). Беше крайно разочарован от това, но като се заговори с нас, не можахме да му затворим устата. По едно време ни помоли да му пазим място. Като се върна, ми подаде една пластмасова халбча с бира Киук. учуден го попитах каква е причината, а той ми отговори,  че благодарение на моята фланелка ни е открил и това  е причината да черпи. Тъй като "колекционерам" думата наздраве на различните езици, го попитах как е на  румънски. адашът ми каза, че е "норок". Казахме си "норок" и продължихме разговора. Беше време фестивалът да започва. Първата група, която излбезе, беше румънската Altar. Посмяхме се от сърце на актьорските изпълнения на вокала, но пък се запознах с още румънци, защото ги молех да ми превеждат в резюме изразите между песните. Приятно се изненадах от доброто отношение на младите румънци към нас, българите.
Следващата група  беше напълно неизвестна за нас и при обявяването й не й запомних името. Беше някаква група от времето на по-старите наши - Тангра, LZ и други. Не свиреха зле.
Третата румънска група преди Anathema  беше Celelalte Cuvicte  (Келеталте Кувикте - преведно - "С други думи"). Много известна и почитана група. Обхванат от масовата радост на румънците и поласкан от тяхното отношение и аз започнах да скандирам "Кувикте" наравно с румънците - още един печеливш ход.
Но беше време за Anathema. Едно от момчетата беше проучило етимологията на думата, и се оказа че на древен език е имала значение "Дар към боговете". Днешното значение е дошло от древногръцки превод, където думата за даре имала двойнствено значение и постепенно се е наложило второто - т.е познатото на нас "Отлъчване от бога"
Малко преди началото на тяхното изпълнение на сцената излезе Дани Кавана (един от основателите на групата) и екзалтира публиката. Всички чакаха с нетърпение концерта.
Когато започнаха, публиката полудя. при нас се появи екзалтиран (и 100 надрусан) фен на групата, който започна да скача и да се блъска с феновете. Само аз го сръгах над 20 пъти с лакът, но той нищо не усети.  Направи ми услуга, защото чрез него се запознах с още представители на румънската нация - най-вече от нежния пол.  Румънките са много красиви жени. Песните минаваха, публиката се екзалтираше още повече. Върфът беше, когато Винсент Кавана каза на румънски "муцумеск" - благодаря. Публиката подивя. Малко преди конзерта Винсент и Дани слезнаха пред сцената да поздравят феновете. Един от щастливците беше наше момче - голям фен на групата. Даже успях да го заснема, за което ме обявиха за много добър фотограф. 
След кратката пауза групата се качи  отново на сцената и продължи да заваблява хората. Към 23.55  обявиха, че за съжалиение имат време само за още една песен. изпълниха я, и много намръщени се разделиха с нас. Оказа се, че те по принцип свирят около 2 часа и винаги излизат поне два пъти на бис.
Концертът свърши. Ние предвидливо изчакахме хората да се изнесат. Умрели от жажда, помолихме хората от сцената да ни дадат останалата там минерална вода. Дадоха ни я. учудващото беше, че водата е газирана. По-късно разбрахме, че причинана е много проста - газират водата, за да не се усети лошия й вкус
Обсъдихме изпълнението, отидохме до колите. Оказа се, че сме паркирали на забранено място, но за наше щастие никой не беше пипнал колите - нито с "паяк" нито им бяха сложили скоба. Върнахме в Чишнадиоара успокоени и доволни.
Някои останаха да вечерят, аз си легнах в палатката и заспах дълбоко. Така свърши и втория ни ден в Румъния,  но не и приключенията. 
На 16 юни бяхме събудени от мучене на крави - оказа се, че сме разположили палатките по пътя за мерата. Излезнахме аз и кръстникът на Шарки. Краварят ни каза нещо на румънски, посочи ни боклуците и огнището на полянката. Казахме му на английски, че това не е от нас. Човекът ни разбра и отново каза нещо на румънски, от което единствената ни позната дума беше Сибиу. Оказа се, че целият боклук там е от гражданите на тазгодишната евростолица. (Колко познато, нали -  отиваш на планина и се "осираш" на красивото местенце).
Облякох предвидената за деня фланелка на София
Докато останалите се оправяха, аз отидох до близкото магазинче да си потърся закуска и чувал за боклуци. Опитах се да поговоря с продавачката, но се оказа, че тя знае съвсем малко руски (даже ме попита не съм ли руснак). Показах и фланелката на София. Тя се усмихна. Къде с малко руски думи, къде с жестомимичната система  се разбрахме (все пак жената имаше и за цел да ми вземе парите :-) ) Чувалът беше висок около 1.50 метра и побираше около 100 литра боклуци.
При връщането започнахме да го пълним малко по малко. Някъде по обед тръгнахе за Сибиу с идеята да разгледаме забележителностите на града. Спряхме в хипермаркета, от където си взехме билетите и в търсене на различни неща пропиляхме два часа. Поне си взехме трикрака скара и  батерии за радиостанциите за връщането.
Изядохме и една кутия сладолед. (При влизане в този хипермаркет ни слагаха специални лепенки на дъвките и фотоапаратите). Някъде към два и нещо влезнахме в града и по картата решихме, че ще паркираме на улица Революциери, но от мястото от където искеаме да влезнем,  седеше знак влизането забранено. Влезнахме по отгоре  и паркирахме точно зад полицейския участък. Даже отидохме да питаме двама полицаи дали сме паркирали на непозволено място.  Те ни успокоиха.
Хванах картата и определих примерен маршрут (разстоянията ми изглеждаха големи).
Групата се разделихме на две - аз и още едно момче тръгнахме да разглеждаме забележителностите, другата част отиде в градския парк - така при размяната на снимките дообогатихме познанията си от града.
С другия ентусиаст тръгнахме да разглеждаме забележителностите и да снимане. Аз преминах на нощен режим, защото батериите ми бяха на привършване. господ отново беше с мен, защото всеки път, когато ми свършваха батериите, намирах магазин да си взема - похарчих съм 20 леи (12 лева) за батерии.
Единственият отворен музий (освен църквите) Беше евангелистката църква на пиаца Хует. Входът в самата църква беше 3 леи на човек, за студенти - 1. Показах на входа моята ISIC  карта и двамата ползвахме намалението. Вътре имаше какво да се види.
Решихме и да се качим на кулата - там отнов имаше вход 3 леи, но този път без студентско намаление. Плащаше се най-горе - точчно преди последната площадка.
Преди да влезем, имахме куриозен случай - попитах един човек колко е входа. Той ми каза - 30 леи. аз погледнах мая приятел и му казах, че това е безслислено. Тръгнахме надолу, когато същия човек ве догони и ми обясни, че входът бил 3 леи. Извини се за объркването. от върха на кулата се откри прекрасна гледка към града. освен главната кула, на върха имоше и 4 малки кулички - по-късно им разбрах символиката. 
След многото снимки продължихме по картата
На излизане при нас дойде едно румънче и ни каза нещо. помолих до да го преведе на английски и разбрах, че проси пари. Културно му отказах, а и той не беше нахален.
 По пътя купихме сувенири, а аз си взех и фланелка на града - 26 леи (от една година имам традицията да си купувам фланелка на градовете, където ходя извън България).
Видяхме, че имаме още време до срещата и продължихме обиколката. Даже се отклонихме и разбрахме, че не всичко най-важно е показано на картата - нямаше ги библиотеката - много красива сграда - и детската болница.
Последната забележителност на картата беше православна църква отвъд реса Ръул Сибиу. Преди нея минахме по централния пазар . отвратителна кочина. Оказа се, че тази църквичка е много близо до центъра и минахме напряко. По този път ни беше най-забавната история - две циганчета  около голям мотор. Едното се беше качило на него, другото гледаше. Като видяха, че ще ти снимаме, започнаха да позират много професионално.  Даже разбираха жестикулациите ми. "По-отвореното" от тях даже дойде да види как е излезнало и кимаше одобрително.
Оказа се, че сме пропуснали да снимаме две от забележителностите. господ отново беше с нас.
В 7 часа се срещнахме с другата част от групата, отидохме до колите, оставихме покупки, хапнахме и потеглихме пак към пиаца Маре за концертите.
На входа проверяващите (много хубави румънски жени) ни  попитаха нещо. Аз ги изгледах с недоумение.  Оказа се, че са ни питали за гривните. Ухилихме се един на друг и влевнахме.
Изпуснахме първата група - Cargo и половината от  Tarot.
Следващи на ход бяха  Тhe Gathering, My dying Bride и  Within Temptation. Този път не застанахме най-отпред, а малко по-встрани
Много ми похвалиха първата група - не са лоши, но не са за мен. Приличат на джаз, смесен с рок и метал. Използвах момента да се запозная с околни те на мен лица. Едно от момчетата се оказа унгарец (в момента уча унгарски), но това го разбрах в България, когато се свързахме по Скайп. Аз му пратих снимки от София, той на мен - от тази вечер на фестивала.
Беше време да излиза групата, заради която бях отишъл - My Dying Bride.
Първат песен, която изпълниха, беше от последния им албум. После свириха песни от предишни албуми (не и от най-тежките им). Учудващо за мен не изсвириха песни, на които са правили клипове, или са признати от феновете за най-добрите им.
Техният един час мина и беше време да излиза последната група. Вокалистката е хубава, ама много се лигави.
Мина и тяхвото изпълнение и групата трябваше да се събере. отидох на мястото на срещата, дойде и човесът, с когото цял ден обикаляхме Сибиу.
По едно време чухме - "Хей, хора, хайде да тръгваме!". Изведнъж едно моче се обърна ксъм нас и каза"Хей, хора - вие да не сте българи?". аз си разтгворих якетно и го попитах - "С тази фланелка на София какъв мислиш, че съм?" Оказа се, че е от Русе и едошъл със сестра си - това бяфа Стефан и Поли. Даже ни каза, че му се е сторило, че вижда първия ден човек с фланелка "България на три морета", но си помислил, че халюцинира. С полу-сериозен тон му казах, че това съм бил аз. Уговорихме се как да разменим снимки и се разделихме.
Стигнахме до колите (мен ме боляха жестоко краката от обиколките), качихме се и тръгнахме към Чишнадиоара. Повече не се върнахме в Сибиу. Скапан от ходенето, легнах в палатката без да вечерям и заспах. 
Четвъртият ден отново започна с мученето на кравите, но този път краварят (шапка му свалям) преведе кравите по път,  който не минаваше през нашия палатков лагер. Реших, че този ден ще нося фланелка на Будапеща (един от най-любимите ми градове)
По време на традиционното сутрешно размотаване отново отидох до магазинчето в Чишнадиоара - пиеше ми се кафе.
За съжаление там нямаше кафе-машина. Задоволих се с една усмивка и приказки на румънски (не вярвам да са били нещо лошо по мой адрес или по адреса на близки роднини). На връщане към палатките купих череши - още на отиване към магазина реших да си купя. показах на жената, че искам едно кило (с пръст и с банкнота от 5 леи - 3 лева). продавачката извади  найлоново пликче и сложи вътре от плода.  Оказа се, че е сложила с около 100 грама повече, но не извади нито една черешка и не ми поиска нито лея отгоре. Казах й "муцумеск" (благодаря)  и потеглих обратно към лагера.
Там хората вече се бяха поразсъбудили. Следващите два часа ни бяха сравнително скучни на фона на преживяното през предишните дни. 
време беше отново да посетим банята в къмпитнг "Ананас". Аз бях в първата група от 4 човека.
При влизането ни видяхме "препълнения" къмпинг - нито една кпалатка или каравана и само две коли. Кучето Шарки ни позна и дойде да ни посрещне с размахване на опашка.
Нашите приятели Оливер и Инкен бяха там.
Попитаха ни зато ни няма палатките. Ние прилежно им разказахме причината, поради която бяхме прокудени от къмпинга. Описахме им и мястото, където пребиваваме в момента.
Хората бяха много учудени от поведнието на администраторката. Оказа се, че тя е етническа германка. Поговорихме си с германците бая време, изкъпахме се (с бая хладка - почти студена - вода), наляхме прясна вода. Докато чакахме, се появи едно малко германче и каза нещо, от което разбрахме "дойч". Отговорих му на английски, че не разбираме немски, но може да говори с нас на български    английски, руски, сръбски, унгарски, момичетата допълниха чешки и италиански. Детето нещо се притесни, усмихна се и се "оттегли". След приключване на хигиенните процедури потеглихме обратно.
За обед решихме да изпечем на скарата различни неща.
Докато втората група  беше на баня, двама от първата отидоха да пазаруват, а двама останахме да пазим лагера  (двойките бяха разпределени по жребий с клечки - къси и дълги)
След известно време се събрахме цялата група и напалихме огън. имаше полуизгорели дървета, които ги ползвахме за въглени за скарата. Опекохме бая неща, които не ги изядохме на въпросния обед. Хора - отдавна не бях ял по-вкусна храна. изпихме и няколко бири. За шофьорите (включително аз) това беше последният алкохол преди тръгването понеделник сутрин за България.
след храненето се опънахме малко под сянката на едно дърво. Някъде към 3 часа аз и другият ентусиаст за разглеждане решихме да разгледаме Чишнадиоара и Чишнадия.
Озовахме се в центъра на градчето, където имаше протестантска църква (много подобна на църквата в Сибиу). За наше съжаление беше затворена и ние само надникнахме през решетките.
Нещото, което ме потресе, се случи в двора на тази църква. Там имаше бездомно хъски, което дойде при мен и легна в краката ми, сякаш бе мое куче. Все още ме е яд, че нямаше как да си го взема в България. Когато му говорих на български, то ме разбираше.
В двора на църквата имаше и кладенец, от който отпихме изворна вода.
Следващата ни цел беше Чишнадия.
След няколко опита да спем кола на стоп, ни качи един румънски младеж на около 28-30 години.Прпитах го дали говори английски, той потвърди. Заговорихме се. Името му беше Попич. Когато разбра, че сме от България, ни се зарадва и почна да разпитва как е при нас, какво ни е впечатлило в Румъния и какво ни е направило лошо впечатление. Когато му казах за тир-аджиите, човекът потвърди нашето мнение и им тегли нещо на румънски. Попита ни какво ни води в този район. Излъгах го, че с другото момче сме журналисти и отразяваме фестивала и престоя си. Даже го помолих за снимка - да видят колегите кой ни е взел на стоп.  След краткия път Попич ни остави в центъра на Чишнадия - до протестантската катедрала.
Първата ни работа беше да намерим входа - добре беше "замаскиран".  След кратко лутане  една жена ни заведе до него.  Таксата беше 5 леи, за студенти - наполовина. Отново  използвах по предназначение  ISIC  картата, отново за двамата.
Преди нас беше влезнала група от немски туристи и ние бяхме "закачени" за тях. Екскурзоводката - млада сравнително привлекателна румънка - обясняваше на немски и английски истоорията на църквата и на градчето. Направих й снимка. Много снимах и църквата. Тук разбрах какъв е символът на 4-те малки кулички. ако църквата в трансилвански град ги има, то в градът е можело да се изпълняват смъртни присъди. Даже по тази причина е имало мини-война между Сибиу и Чишнадия. Оказа се, че в Чишнадия никога не се е изпълнявала смъртна присъда, а куличките са били построени за симетрия и естетически вид
Влезнахме и в църквата. Помолих за разрешение за снимки. отговорът беше - "Може, ако е за лично ползване". Тук станах отново обикновен студент.
На излизане от църквата помолих момичето - името и бе Елена - да ми даде e-mail, за да и изпратя снимката й и снимки от София. (Парадоксалното е, че в отгорова на писмото имаше благодарност за изпълненото обещание. оказа се, че аз съм първият турист, който й праща снимки. Също получих добри думи (даже хвалебствия)  за красотата на нощна София.) 
Поогледахме градчето и решихме да се връщаме към Чишнадиоара.
Почти към края бе и православната църква. Влезнахме, снимахме, помолих се (за учудване на местните хора по православен начин - все пак бях с фланелка на Будапеща). Преди да излезнем от градчето минахме през едно кафене за вода и други неща.
Един от приятелите на бармана, като ме видя, ме попита на унгарски - "Ти унгарец ли си". Отвърнах му, пак на унгарски "Не, не съм унгарец, българин съм". Ухили се. Взехме нужните неща и потеглихме. Този път бая походихмепреди да ни вземат на стоп. Шофьорът караше кола с букурещка регистрация, не говореше английски. при раздялата му казах "Муцумеск. Ларе ведере" (Благодаря. Довиждане) и се качихме към православната базилика (Biserica fortificata), където  щеше да е концерта на Anathema.
Срещтахме се отново пълният състав.
Винсент, Дани и Дънкан Патерсън бяха в двора - Винсент раздаваше автографи,  Дани си свиреше на китарата, а Дънкан се мотаеше с организаторките (имаше защо). Моите приятели бяха онемяли. Аз като по-общителен :-) и не много (до тогава) голям фен на групата отидох при братята и се заговорих с тях. Единствен аз не взех автограф, а се снимах с тях. Обясних на Винсент, че за мен автографът не е символ на уважение към групата.
След разговора с групата разледах базиликата, поснимах и се върнах при групата. В далечината имаше черни облаци. Направихме много хубава снимка - каменния зид на базиликата, Карпатите, черни облаци и прорязваща през тях светлина. Следващите снимки бяха на базиликата и Чишнадия от далече.
Преди концерта се разбрахме как да направим така, че да влезнем първи. Планът се изпълни на 100%. Окупирахме първия ред. На него имаше - двама румънци - осем българи и още двама румънци. Зад нас беше надрусания от първия концерт фен - по изражението на лицето му изпитваше болки (като се сещам колко пъти го ръгах...).
Организаторите помолиха хората с фотоапарати да снимаме само първите три песни (по молба на групата) и без светкавици.
До мен имаше двама румънци - момче и момиче. Момчето се обърна към мен и ме попита дали товоря английски. след положителния ми отговор мв попита дали не сме от България. Отново последва положителен отговор. Представихме се . той бе Козимир, а приятелката му - Христина. Оказа се, че като дете е гледал българска телевизия и разбира някои думи. Мнгото правилно каза "добър вечер, драги зрители, жълт картон, нарушение..." Стана ми приятно човек в неговата родина да се опитва да говори на моя роден език.
Козимир и Христинва също имаха добро отношение към българите, без Стоичков (причината е, че ги обиди много). Аз му казах, че ние също много вече не го обичаме, защото е много арогантен, слаб треньор и изключително надменен.
Беше време концерта да започва - публиката притихна. Изпълнанието го биваше много. По време на концерта се разрази гръмотевична буря. Парадоксалното беше, че винаги се чуваше гръм след края на песните на групата. Беше много красиво да се наблюдават светкавиците през тесните прозорчета на базиликата, докато групата свиреше.
Неусетно минаха двата часа. Винсент и Дани отново започнаха да дават автографи, а бурята не спираше. Едно от момичетата имаше много силно желание да се снима с Дани, но не можеше и дума да каже. отидох при него и го помолих за снимка - човекът се съгласи и застана при нас.  Снимката стана много хубава.
Преди да си тръгнем се снимах и с една от организаторките.
При излизане от базиликата усетих, че много ме боли глава и прибирането до лагера беше малък ад. за мен.
Имамхе и интересна случка - видяхме как румънските простаци свалят жени.
На прощадчето в Чишнадиоарара минаваше една стара Дачия, от която се чуваше силно пуснара румънска чалга. За да направим място на този простак (още не знаехме, че е простак), се дръпнахеми в краищата на площада. Две от момичетата отидоха в другия край и се падаха точно до шофьорското му място. Той спря до тях, отвори прозореца и се втренчи. Едно от момичетата му каза да кара (на английски), останалата част спряхме и погледнахве в онази посока. Румънецът поседя и тръгна разочарован, (а моето главоболие се засилваше в геометрична прогресия).
Отново потеглихме към палатките. По едно време пак чухме румънска чалга. Обърнахме се, и видяхме същия тип да кара към нас. спра малко след нас, ние го задминахме, той запали колата и тръгва към центъра. Този сценарий се повтори няколко пъти. По едно време му писна и изчезна.
Стигнахме до палатките. Моето главоболие вече беше неописуемо, нямах никаква сила. Реката беше придошла и отнесла брода.
Хората мислиха какво да правят. по едно време се оказа, че има два чифта сандали. Решиха на разменен п ринцип така да прекосяват реката. Аз отказах, защото нямах никаква сила и течението мжожеше да ме отнесе в това ми състояние. Казах това на хората и също, че ще спя в една от колите. Едно от момичетата също реши да направи като мен.
Отсавиха ни ключовете за една от колите (по-голямата) и се настанихме - тя на задната седалка, а аз на мястото на смъртника. От болка вече не можех да мисля.  Благодаря на момичето, че  се сети да ми даде одеало, иначе щях да замръзна през нощта. Настаних се почти удобно и заспах (пак се разбуждах през нощта, но заспах). Така приключи четвъртия ден от това пътешествие.
Последният ден беше предназначен за обратно пътуване до България.
Събудих се към седем часа - от бурята и придошлата река нямаше и помен. Ама и от брода нямаше помен.
Намерих големи камъни и направих нов (и след това само аз цопвах в реката :-D ). Започнах за разбуждам хората и да се продготвяме за обратно пътуване. Наложи се и да отида да купя още един чувал за боклуци, защото нашият беше разкъсан от кучета. Поне боклукът беше все още на едно място.
Приготвихме саковете, напълнихме чувала (парадокс - български метали да чистят карпатите) и аз го данекох до центъра, където бяха кофите за боклук. На връщане ме посрещна колата, с която пътувах. Качих се, покрай магазина помахах на магазинерката за окончателно довиждане и отидохме до къмпинга за нужните сервизни дейности.  Беше някъде към 10 часа, когато окончателно потеглихме за България. Включихме станциите, излезнахме от Чишнадиоара, минахме през Чишнадия и потеглихме.  По пътя за Букурещ още на първото кръгово кръстовище ни тръгна като по-старому. Помислихме, че сме сбъркали пътя, направихме поресния обратен завой и на кръстовището се оказа, че сме били на прав път - добре, че там нямаше как да направим нарушение.
Потеглихме към Румнику Вълча по изключително ненатоварен оо коли пъти едно прекрасно време - беше изключително приятно да се кара.
Смених шофьора на една банзиностанция, където сипахме по 15 литра бензин и потеглихме.
Отново се наслаждавахме на река Олт и отново бяхме единствените, спазващи правилника за движение.  Беше изключително приятно пътуване.
Преминаватено ти та обратно през Румнику Вълча беше по другата дъга на околовръстние им път, за мое щастие нямаше никакъв ремонт. Между Румнику Вълча и Питещи спряхме да обядваме на една полянка под сянката на една джанка. отново видяхме позната картина - хубава полянка с оставени боклуци.
Успяхме да "довършим" неделната скара.
Шофьорът на колата, където пътувах реши, че пак му се кара. Следваше град Питещи.
Направихме "грешката" да спазим знака за Букурещ, за леки коли, който посочваше влизане в града. Вътре спирахме два пъти . за вода и за сладолед. Румънската минерална вода е отвратителна - затова я газират,  за да не и се усеща вкуса.  Но нямахме избор, а и бяхме зажаднели за нещо студено.
отново се объркахме на кръгово-  този път вътре в града. Успяхме навреме да поправим грешката и тръгнахме към Букурещ. Но попаднахме в зверско задръстване. Добре, че нашата кола имаше климатик - за пореден път ни спаси.
В това задръстване бяхме като у дома - същите простотии, които ги правят нашите шофьори- хулигани, същите ги правят и румънските хулигани. Поне видяхме сградата на Питещкия музей - много красива в австро-унгарски стил.
След двучасово преминаване през Питещи излезнахме от задръстването и от  града и отново попаднахме на единствената румънска магистрала.
Там отново се сменихме с шофьора и се разбрахме с другата кола да караме със скорост 120 -130 км/ч. Преминахме през магистралата и отново попаднахме в задръстването на Букурещкото околовръстно. Този път нямаше продавач на хлебчета, но имаше на ризи, чорапи, обувки, шалчета. Върхът беше продавач на ЕЛЕКТРОННА ВЕЗНА. Умишлено го пиша с големи букви - не крещя, а подчертавам учудването .
Продължихме към Гюргево по описания в началото път, отново изядохме бая псувни от местните, защото спазвахме правилата за движение.
преди граничният пункт се сменихме с шофьора - все пак колата е негова.
На границата преди моста спираме до една будка, където един човек ни каза "Такса мост, брато". Шофьорът по стар навик го попита "How much?".
Погледнах шофьора и му казах - "Този е наш". Обърнах се към Човека и го попитах - "Колко искаш?" "24 леи" - (около 15 лева).
Едно от момичетата имаше останали леи, платихме и минахме по моста.
На връщане минаването беше още по-лесно от влизането.
Граничарят ни взе документите, попита откъде идваме, след отговора погледна бройката на документите и бройката на пътуващите и ни върна  документите. Така завърши румънското приключение. На връщане към София имахме още преживявания, но няма да ги описвам
Надявам се, че не съм ви оттегчил и ви пожелавам много пътувания.

Ето и малко снимки
 
image(ако някой ден все пак успея да ги кача)

image



Тагове:   Румъния,   град,   най,   накрая,   описано,


Гласувай:
0



1. анонимен - Edin interesen razkaz ot edin interesen, makar i shashav, no vse pak interesen 4ovek!
12.07.2007 01:33
Ponjakoga zavijdam na avtora za neskon4aemata energia, s koiato se vpuska (obiknoveno s glavata (debelata glava) napred) v razni meroprijatia noseshti sumnitelno na pruv pogled udovolstvie! No posle (koga po-rano, koga po-kusno) njakak si razbirash, 4e sega mu e vremeto i ti da budesh onja ne4ii interesen, makar i leko shashav, no vse pak interesen prijatel, pylen s ne edna i dve interesni istorii! Zashtoto si eda na 20+ godinki i koga ako ne sega!?! Taka 4e, da stanem na kraka i da aplodirame mom4eto, koeto ne se strahuva da zareje vsi4ko i da ide na mainata si v dun gorite Rumunski prosto, zashtoto ISKA i mu e INTERESNO!!! :)))
цитирай
2. анонимен - 4akam kraq :)
15.07.2007 20:42
hey hey hey....pri takova podrobno pisane...se 4udq dali i az 6te se poqvi nqkude v povestvovanieto :)))) super qko e! a prosto festivala sbudna moq me4ta - da vidq The Gathering na zivo :))))))
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: jesusbg
Категория: Туризъм
Прочетен: 1175964
Постинги: 326
Коментари: 1230
Гласове: 21603
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031